1. Задни дворове и средни образи
Отвън не си личи, но между улиците „6-ти септември", „Аксаков", „Славянска" и „Добруджа" има вътрешен двор, който преди беше общ и огромен; с игрище за футбол, където, много отдавна, водех моите съученици, за да ритаме един червен плондер. Сега този двор се вижда добре главно от таванските капандури наоколо, тъй като е преграден през всички посоки със стени. Оградите, които го разсичат, всъщност внезапно са си припомнили парцелите от преди повече от 100 години, защото оттук – през сегашния двор – някога е преминавала улица по диагонал; тя се разкрива в старите градоустройствени планове, в косото разположение на градината „Motto" и в чувството за собственост на кооперациите наоколо. Днес всяка постройка е заградила своя собствен стогодишен триъгълник; а наскоро вътре – в самия двор – внезапно построиха и някаква четириетажна триъгълна сграда. Въпреки преградите и строежите вътрешните дворове в София са едни от най-впечатляващите сетива.

Понякога са малки, както дворът на Яна, който също е вътрешен („Велико Търново" 25) или както тези на „Шейново" 2 и „Шейново" 4; понякога са по-големи като Рибния („Шишман" и „Славянска" се пресичат в единия му ъгъл, но може да се влезе и откъм „Иван Вазов"); понякога са половинчати (като Котешкия преди „Добруджа" или тези надолу под „Дондуков").
Преди време детските дворове воюваха; на моменти изглеждаше страшно, макар и да беше игра. Фунийки, откраднат буркан с пари, прекачване през оградите и внимателно стъпване по покривите. В двора на Димата копаехме канали и цели морета; пускахме бавно изработени корабчета, после скачахме от гаражите при „стоматологията" или влизахме в двора на Андрей (всичко това е между „Шишман", „Вазов", „Славянска" и „6-ти септември"). Това са особени, тихи места, нито френски градини, нито съвсем изоставена природа – някакъв среден образ.

Както почти винаги става, средните образи са неуловими, често незабележими и се възприемат от невнимателните като състояние на преход. А всъщност преход няма, защото вътрешните дворове винаги преобръщат града: тук той е напълно притихнал, всички звуци са много далечни и някак следобедни, сутрешните птици са горски, няма никакви хора, но понякога настойчиво се чуват гугутки или денонощни котки. Градът има вътрешност, и в тази дълбочина София е много бавна.

2. Скелети, земетръсни тръби и най-тесният коридор
Едно: Наука. „В университета има истински динозавър" – съчиних си тази нелепа и горделива история, когато бях в първи клас. Имах много смътен, приказно-измислен спомен, че някъде в Софийския университет има огромен скелет – в цял ръст – на динозавър. Той беше десетки метри, страшен, тъмен и ме гледаше в очите. Като по-голям премълчавах пред другите тази странна и страшна фантазия и се учудвах някак на себе си и на абсурдността в детските истории; защото бях сигурен, че тогава – отдавна – съм излъгал много хора за съществуването на това видение и съм го доукрасявал постоянно. Години след това аз все още криех или забравях тази лъжа, докато една вечер, разхождайки се сам из Ректората (вече студент в първи курс), попаднах на същия този огромен скелет. Deinotherium thraciensis [Nikolov]. Може би никога преди или след това не ми се е случвало да се преобърнат пластовете на моите спомени по такъв необикновен начин: съчиненото от мен да се окаже действително, споменът – настояще, тъмните дупки вместо очи – тъмни дупки вместо очи. Това сякаш размести цялото ми детство, латентното се превърна в живо и археологията се нареди по неочакван начин. А собствените ми образования (училището-и-университета) се оплетоха в една-единствена последователна нишка. Ето я: музеят на съзнанието е просто смес от чуждо натрупване, собствени липси, детско въображение и аналитична социална структура. В този музей се влиза отвсякъде, но бавно; и сякаш е течен. Тогава моментално се подсетих и за подлеза точно под Ректората: нали „винаги има нещо отдолу". Дълги години – докато бяхме деца – той просто беше разкопан и заграден. Без помен от „Спартакус", книжарница или метрото; там имаше блато, университетско блато. Ние влизахме тайно из мочурището и опитвахме да стигнем колкото се може по-навътре. Беше пълно с вода и само тук-там стърчаха някакви надводни камъни. Сигурно в паметта ми детският скелет на динозавъра е (про)излязъл от самото някогашно тресавище-подлез. Сега единствено синът ми слуша с голямо внимание тези мъгливи истории.

Две: Философия. Тя започна с една случайна и наистина забележителна лекция, в която разбрах, че в стените на университета са вградени земетръсни тръби. Точно под аулата мозайката ясно оформя геометричния център на елипсата и там дори лекият удар с крак по пода събужда вибрациите на всички огромни и тежки колони. Те потрепват и този трепет се пренася и освобождава нагоре: кънти, отминава, звучи изненадващо силно, сякаш нещо се случва с цялата постройка; заведох Бил Хърбърт да го запише, защото рядко се чуват вътрешностите на сградите. Всъщност въздухът в тръбите поема вибрациите при земетресение и ги изхвърля безопасно навън; треперещата сграда е по-устойчива именно заради камъните-със-свое-собствено-вътрешно-ехо.

Три: Литература. Последната пресечна точка в Ректората е Гълъбарника и по-конкретно неговият най-тесен коридор. Сякаш архитектът е разсъждавал или чертаел в движение, докато инженерите и строителите вече са конструирали самата сграда. И в тази гъвкава симбиоза от въображение, импровизация и желязно скеле, той е свърнал внезапно встрани и вместо нормалните коридори, имаме един джаз-провлак, едно охлузване, геометричен тесняк, при това с неправилна форма. Този случаен коридор е символ; или по-скоро е видимата, оголена страна на филологическия лабиринт. В коридора се усеща нещо ирационално, някакво архитектурно То на Университета, подобно на останалите две пресечни точки – праисторическият дейнотериум и земетръсните тръби. Тази троица на СУ е неговото несъзнавано.

3. Ъгълът на софията
И накрая „6-ти септември" се пресича с „Иван Вазов". Там, на ъгъла, някой е оставил един от най-забележителните графити върху този град – едновременно бележка под линия, заключение и реплика на шут. И колкото повече време минава, толкова повече този надпис ми се струва ежедневен и съществен, както са важни за живота случайните усмивки, чакането на градския транспорт и неволните жестове, когато човек машинално проверява джобовете си.
Всъщност някой някога просто е минал оттам и е написал на стената това: ништо неразбирам. След време над него се появи добавка: „И АЗ,". Какъв ли тираж имат графитите?
Нищо-не-разбирането е тази особена пост-латентна мъдрост (софия), при която се оголва всичко; при която няма вече sapiens, а има ирония, учудване, отказ, изненада, категоричност и смях. В такъв смисъл този надпис е всичко, което искам да изразя; мисля си, че той дори е начертан върху самата Σοφíα на града... тъкмо това е нейният ъгъл-на-ума: ништо неразбирам.
И аз така.