Ню Йорк е неизбродимо място, лабиринт от безчет накъсани улички, и колкото и да вървял, колкото и добре да познавал околните квартали и булеварди, у него винаги оставало безпомощното усещане на човек изгубен. Изгубен не само в града, но и вътре в себе си. Всеки път, когато тръгнел да се разхожда, той сякаш оставял себе си вкъщи и така по-лесно се отдавал на движението, превръщал се само в едно гледащо око и избягвал задължението да мисли, а това, повече от всичко друго, го успокоявало и изпълвало с целебна празнота.Пол Остър („Град от стъкло") Да се изгубя е една от детските ми фантазии. Не в някакъв метафизичен смисъл, а съвсем физически да се изгубя. Да попадна някъде, без да зная къде съм. И от тази нулева позиция, въпреки паниката, но и поради тръпката от неизвестното, да разграфя пространството, да го обходя, опозная и опиша – да си направя карта, да се намеря. „Алтернативната културна карта на София" – онлайн проектът, който дава общ повод за размисъл и рефлексия на авторите в третия брой на списание „Пирон", посветен на личните топографии и траектории в града, се опитва да реши точно тези две на пръв поглед невъзможни за съвместяване задачи – да ви изгуби, да ви запрати в непознати пространства, и в същото време да ви предложи координатна система, упътване, карта – да ви намери.

Ще опиша София през четири нагона или четири модуса на живеенето в нея: на самотника, на групата, на влюбения и на единака. София е град, в който трябва да се ходи насам-натам, да се отбива ту тук, ту там, да се блуждае и готовността да се озовеш не където си тръгнал да е винаги налична. Добре е в София да си едновременно сам, в група, влюбен, единак. Добре е денонощието ти да е поне четворно. Това е град на отклоняващи се маршрути. Те се навиват върху пластовете извървени преди. Кога точно? След по-дългите ми или по-кратки отсъствия този град има навика да ме изненадва като друг. И ето ме в него като чужденка. Тези нови, неразгадаеми лица – на едно място ли са деца, или на друго време? Да навигирам през тази непозната познатост, през тази неедновременна сегашност, през това препъващо се бързане, като при все това успявам да свърша дневната си работа – ето я моята софийска спортна страст. За да се обича София, същественото е да се ходи много пеша и да не се четат вестници.

Когато бях малък трамваите в София бяха марка АЕG. Докато се возех близо до ватмана, все не можех да разбера как завива трамваят. Ръчките на управлението бяха три и ватманите въртяха (водоравно) ту едната , ту другата, ту третата . Средната беше с къса дървена дръжка – спирачка. Доста по-късно научих , че се казва KNOR. Издаваше шум на изпуснат въздух, на тежка въздишка, едно дълго „шшшшш". Другата се въртеше надясно по часовниковата стрелка, за да тръгне трамваят (от нея зависеше и скоростта) и наляво – за да почне да спира. И все по-наляво и назад, докато трамваят спре напълно. Едно силно низходящо мучене се чуваше. Третата беше най-голяма, беше пак спирачка, но на друг принцип. Тази ръчка трябваше да се завърти няколко пъти, за да се опънат едни вериги, които да притегнат едни скоби около колелата на трамвая. И с крак ватманът бутваше долу на пода една запъвачка да влезе в едно зъбчато колело, за да не се върне обратно ръчката. Всички тези функции си ги обясних доста по-късно. А като малък се чудех. Автомобилите имат кормило и то прави колата да завие. А трамвая ?.. И все дебнех дали въртеливото движение на някоя от ръчките съвпада със завоя. И откривах, че не. Докато разбрах: самите релси карат трамвая да завие.

През 1997 по стечение на съдбата в София се оказаха едновременно двама от най-забележителните архитекти на света, Франк Гери и Жан Нувел. Вестник „Култура" и списание „Архитектура" ме бяха помолили да направя интервюта с двамата корифеи - предвид изключителната рядкост на подобна поява. Интервюто е не само игра на въпроси и отговори, но и опит да погледнеш света от чужда гледна точка. На следващия ден имахме на разположение 4 часа за разходка из центъра на София, в рамките на които аз предложих на двамата да опитат да усетят чрез една екскурзия една чужда гледна точка върху алгоритмите на София.

Къщата на родителите ми се намираше в Лозенец, на „Трайчо Костов", поне така се казваше улицата, когато адресът започна да се превръща във важна част от моята личност. А трябва да е бил част от нея, понеже навсякъде след името ме питаха за адреса ми – в училище, в разните кръжоци, в хор „Бодра смяна", в Двореца на пионерите. Малко се смутих, когато в семейни разговори изплува споменът от някакви много детски години, че първият ми адрес всъщност е улица „Конявски проход", макар че живеехме в същата къща. Как може един човек, една къща, а два адреса? В махалата се говореше с насмешка, която не ми беше много ясна тогава, как за една нощ се повил бюст на Трайчо Костов по-горе по улицата, там, където започва „Вишнева". Специално отидох след училище да погледна: наистина - между кооперацията на съученичката ми Борянка и тази на съученичката ми Юлия, с прякор Швеция, имаше нов-новеничък паметник на човек с очила. Швеция се казваше Швеция, защото непрекъснато говореше за Швеция, а за Швеция говореше, защото първа от нас беше прочела „Пипи Дългото чорапче". Сега улицата ни се казва „Свети Наум".

Нашият град се различава от другите по това, което няма   Адис Абеба, Етиопия (3,5 млн. жители) е град, който никога не е имал адреси. Наскоро немски дипломат загина, защото линейката не успя да намери улицата му. Въпреки това столицата на Етиопия е Брюкселът на Африка, защото е и седалище на Африканския съюз.Проспериращ (за Африка) град с претенции. Но няма, липсват номера на улиците. А „какво липсва" доста добре дефинира този град, в който не съм бил. И ми напомня за София. Защото винаги съм дефинирал София пред чужденци с това, какво няма. Защото всеки град има някакви характеристики. Най-добрите се отличават по това, какво имат в повече. Въпросът е, какво ще се получи, когато направиш град, в който няма основните неща. Това е София. Тя няма нито море, нито река, нито близък град, нито заклети граждани, на които да разчита. Нито заинтересовано управление. Като погледнем нещата така, ето какво още София няма. Но първо да се отдръпнем малко.

София; три неща минават през мен: внезапните вътрешни дворове, скритите ирационалии на Ректората и един неизчерпаем и оголен уличен графит.

... идвайки с кола от град Етрополе (където е родена и израсла майка ми - Маргарита Лазарова Бояджиева на 82 г.,която се вози до мене в колата в състояние на трудно контролиран стремеж към разговор за каквото и да било), или от с. Млечево, намиращо се в Балкана под връх Ботев (където е роден баща ми и където аз непрекъснато ходя кога с приятели, кога с роднини, кога и с тези, и с онези; и откъдето непрекъснато се връщам в града, най-често с майка в колата), навлизам в София откъм североизток по Ботевградското шосе и чувам (за кой ли път...) от устата на майка си, че...

Харесвам градовете много повече отколкото не-градовете – селата, дивата природа, култивираната такава. Не че не забелязвам красотите на планината или морето, но за мен те винаги са някъде по пътя от един град към друг. По принцип предпочитам големите градове, мегаполисите – „каменни джунгли" за мен звучи романтично - в тях анонимността, забързаният ритъм, наситеният трафик, големите разстояния, постоянният монотонен шум на цивилизацията са задължителните съставки.

„Ирена е името на град видян отдалеч, доближи ли го човек, той се променя... " (1)Итало Калвино Отвъд формите и яснотата, като разфокусиран обект, придобиващ най-различни и чудновати изгледи, разпадащ се на вкусове, мириси, докосвания, чувства, желания, страхове се намира невидимият град. Той е клаустрофобичен и безкраен, аморфен, изплъзващ се и необясним – това е интимният град на уловени мигове и пропилени часове, който всеки знайно или незнайно мисли и понякога споделя. Подобно на „Невидимите градове", описани от Итало Калвино, субективният град е множествен и неоткриваем наяве. Номадски град, които странства заедно с личните ни случвания, притихва в паметта ни, за да ни сполети ненадейно в откровението на познат детайл. Градът обвивка на телата ни, в който ежедневно бродим и заслепени от навика пропускаме да забележим. Градът, който носи безброй имена, толкова, колкото са пространствените опити на преживяващите го.

- Тук явленията са развалени.- Кое ги разваля?- Нищо. Те така са си родени.- Развалени?- 'Миии...Не ходете по улица „Оборище", рискувате Анди Уорхол да ви причини мозъчно сътресение.

За района около „Иван Асен II" наистина може да се каже, че има нещо като квартална атмосфера – нещо в небрежното движение на живеещите или просто преминаващи от точка А до точка Б хора по тази улица, което го прави мястото за следобедно кафе. На чорчик на останалата част от квадратния център, от Царевец до Румънското посолство и надолу по павираните улици от Военното училище (в задните дворове по този хълм все още могат да се крадат череши), в този район едва ли има с повече от 4-5 прави ъгъла. Тъй рядко за София, хармоничната пропорция между къщите и кооперациите от началото на XX век и ширината на улицата създава усещане за равноправие с този град, за истинско триизмерно преживяване на пространството.

Да си фланьор посред гробища крие в себе си следната особена задача – трябва да се захванеш, скитайки, да естетизираш статичното. Оказваш се правостоящия сред мнозинството от лежащи. Разбира се, доколкото фланьорът е апарат, а не герой, то може би тъкмо гробището е най-вярното място – най-сигурният топос за азбучно откриване на героите в градския наратив. Веднъж отишъл, от теб се иска само да се шляеш, да снимаш и да пишеш. Това без съмнение може да се случи подобаващо в Париж. В Пер Лашез и в малкото гробище на Монпарнас, които могат да се похвалят с едно основно предмиство пред „обичайните" гробищни паркове – в парижките човек обикновено не отива, за да види парижани, поне не анонимните парижани. Съвсем закономерно, местните покойници трудно биха развълнували един фланьор (фланьорът по дефиниция не е опечален) и град като Париж е способен да му предложи алтернатива. Нашите „Орландовци" не предлагат това, на тях дори не им е толкова присъща морбидната тягост, колкото постоянната тревога от кражби, от заличаване на нечии метални букви. Затова и няма да се натъкнем на тълпи от любопитстващи там. Нито на голям брой живи писатели, които търсят предшественици.

Гълъбът е „странна птица"! Някои негови неприятели твърдят, че се крие под стрехите нарочно, за да те цвъкне и да разнесе смъртоносните си зарази. Както при Жонатан Ноел, героят на П. Зюскинд от „Гълъбът", той май поражда отвращение, дори нещо повече. Един мой приятел, който изпитва ужасен страх от гълъбите, казва, че те били ходещи черни дупки.Но за мен дори и да са черни дупки, те поглъщат само синьото на небето и толкоз!

Софийското метро отдавна не е градската атракция, която беше преди години. Сега много ясно си спомням първия път, когато се качих в подземния влак... тогава той се движеше между станциите „Сливница" и „Константин Величков". Eдин уютен следобед през зимната ваканция решихме да се повозим на метрото, тогава още никой не го ползваше, за да се придвижва в града, а само като увеселително софийско влакче, чакано и обещавано още от 70-те... Сменихме два трамвая, за да стигнем до метростанцията, а там беше празно, стерилно, нямаше хора, никой не ползваше новата железница, а тя съвсем сериозно хвърчеше от станция до станция през 5 минути, като че ли някой ще бърза да я хване, а тя не водеше никъде...

Бележка на редактора: бях в изпитната комисия, когато Ивайло Александров защити дипломната си работа за „дисонантното" – т.е. събуждащо спорове, разногласия, противоположни мнения и оценки – архитектурно наследство на комунизма в София. Работата така ми хареса, че го помолих да напише вече не научен, а личен текст за този брой на „Пирон". Питах се, какво си мисли един млад човек, който не е живял по времето на комунизма, но се е сблъскал – при това не само като жител на града, но и вече като изследовател, с мрачните следи, които това време е оставило върху градското тяло. Ивайло се съгласи, за което му благодаря – долният текст е резултатът на молбата ми.  

Георги Арнаудов /или фланьорът на звуци/ Улиците са като реки.Реки, течащи в различни посоки, вливащи се една в друга, подаващи си най-често, преливащи едни в други – повече или по-малко – хора и машини.Хората са като рибите. Движат се безразборно наляво-надясно, напред-назад; правят различни движения, спират, тръгват, влизат или излизат в различни отверстия, в които се продават или купуват разни неща. Возят се на разни машини – сами, на малки или на големи групи...

/Италианка от Берлин в София/ Говоря няколко езика – езиците на страните, в които съм живяла. Последните 5 месеца прокарах в България, но за съжаление през това време не научих добре български.Опитах, започнах... и въпреки лошия ми български и естествените комуникативни проблеми, се почувствах така добре дошла в България, и при това така бързо, както не съм се чувствала никъде... „Kaksi kazva" стана любимото ми изречение: исках да науча и разбера много и непрекъснато питах как се казват определени неща. За мен вече нямаше немски, английски, испански, италиански... „Wie sagt man?" стана просто „kaksi kazva", все едно в какъв контекст или на какъв език говорех.

На поредното 14-то издание на Международния София Филм Фест отново значимо внимание беше обърнато на балканското и в частност сръбското кино, към което българската публика традиционно проявява сериозен интерес. „Чакай ме, няма да дойда", едно от интригуващите заглавия на сръбската кинематография за изминалата година, беше включено в конкурсната програма. Филмът представлява нова градска история за любовта, изследване върху поколението на 30-годишните млади хора, които изживяват криза на идентичността след разпадането на сериозните интимни връзки, които са поддържали в продължение на години. Сценарият и режисурата са на младия Мирослав Момчилович, автор на историята на превеселия „Когато порасна, ще стана кенгуру", който спечели сърцата на младите български зрители.

Напоследък бълграското кино предизвиква у зрителя желание за прилагането на цифровата терапия на д-р Пеполен. На излизане от киносалона често единственият възможен коментар за филма е „99, 82, 76..." „Всяко следващо число трябва да е по-малко от предишното", а пътят към пълното овладяване на емоциите задължително минава през Лондон и българската мисия там.

Ето докъде стигна глобализацията – сменяш безразборно музикалните канали и, независимо дали гледаш американски поп или български поп-фолк, отвсякъде те атакуват жени, опаковани в изолир банд. Латексовите облекла и садо-мазо естетиката обаче на едно място се чувстват особено уютно – в стила на Лейди Гага.

Изложба на Зенг Фанжи, Национална галерия за чуждестранно изкуство, 12 юни-17 август 2010 година. Куратор на изложбата: Фабиен Фринс   През летните месеци на тази година българските почитатели на съвременното изобразително изкуство могат да посетят първата за страната ни изложба на един от водещите китайски художници Зенг Фанжи. Експозицията, подредена в две зали на втория етаж, включва седемнадесет платна, повечето от които рисувани през последните две-три години. Художникът е представен с разнообразни картини – портрети, натюрморти, пейзажи, като настоящата изложба включва и едно от платната от серията „Маски", рисувано доста по-рано (1994 година).